Ще ми се да не беше така!
Вече окончателно излязоха резултатите от тазгодишната кандидатстудентска кампания на завършилите зрелостници випуск 2011 г. Оказва се обаче, че в елитните български вузове броят на записалите се е наполовина по-малък от този през предходната година. Всъщност за пореден път става ясно, че младите ни умове и тази година са решили, че няма смисъл да останат тук и да продължат образованието си по родните места. До болка позната картинка, особено през последните пет години. Обезпокоително ли е, че с всяка следваща година, студентите ни намаляват. Но за да не обяснявам за пореден път издъвканите причини за това българчетата ни да предпочитат „топлите страни”, ще ви разкажа какво представлява най-елитният ни ВУЗ... Софийският.
Внушителна огромна сграда с прекрасна архитектура и красива фасада - Софийски университет „Свети Климент Охридски”. От пръв поглед място - мечта да завършиш образоването си. С невероятна атмосфера и предразполагаща обстановка. Решавам, че за всеки случай ще подам документите си и там, ако не дай, боже, нещо се прецака с кандидатстването ми в чужбина. Влизам във вътрешния двор и идиличната атмосфера изведнъж изчезва. Чувствам се като на Женския пазар. Цари пълен безпорядък, чуват се само крясъци и викове, всеки гледа как да се предреди, за да му дойде редът по-бързо. Разменят се химикалки, листчета, дипломи, пликове, банкноти. Разбирам, че ще си почакам. Но пък се радвам, че явно има и други като мен, на които СУ им допада... Сядам скромно на ъгъла на пейка в дворчето на Ректората, за да си попълня картона с желаните специалности. Пиша си кротичко и неволно дочувам разговор. В първия момент си мисля, че най-вероятно съм се объркала, но се заслушвам внимателно. Може би просто ми се ще да не е истина. Диалогът се развива между няколко второкурсници, току-що излязли от изпит:
- К’во стана, бе, скъса те , нали?
- Еми..тоя тъпак...скъсах си задника от учене тая седмица и той дъртакът взе, че втори път ме къса на същото.. ще му е*а майката кирлива, ще го скъсам аз него...
- Споко бе, Н., ти не разбра ли К. какво е направил, бутнал му е малко уиски и 150 лева на професора и гледай как му е писал 3-ката...
- Сигурно и аз т’ва ще направя. Не мога вече трети път да дъвча едно и също... Два купона пропуснах и на жената рождения ден.. писна ми, брат, писна ми...
- Айде, тръгвай да ударим едно да ти мине, тука гледай ква е гмеж, къде са тръгнали всички да се записват в този университет, не знам. Ех, да не бех и аз изглупял по-миналата година, да си бех заминал от тука... Аре, аре ,тръгвай!
Спирам за миг, пооглеждам ги, хубави момчета, защо така говорят, не ми го побира главата. Решавам, че ще си продължа писането, само че до мен се настанява някакъв с анцуг. Пита ме колко е часът. Смръщено поглеждам часовника си и му съобщавам. Това, което ми прави силно впечатление, е хартийката, която носи със себе си. Оказва се академична справка на оценките за последните 4 години. Виждам, че е юрист. Радвам се. След секунди обаче радостта ми отива на кино. Неволно се заглеждам в оценките и какво да видя... среден 3, среден 3, среден 3, среден 3, добър 4, среден 3, среден 3, среден 3, среден 3, среден 3, добър 4 и т.н. Кривейки си врата да видя от чисто любопитство дали има нещо по-различно, погледът ми се насочва към немалка групичка от „дами”, облечени ... не особено подходящо за повода - подаване на документи. Външният им вид (високите токове и турбо късите поли) би бил по-нормален за чалга заведение, а не за университет. Все още не чак толкова отчаяно забивам поглед отново в картончето и си казвам: „Разни хора, разни идеали, какво да се прави...”
Най-накрая приключвам и се нареждам на опашката. Чака ме наистина упорито и дъ-ъ-ъ-ълго чакане. Зареждам се с търпение, пускам си айпода и продължавам да си чакам. По едно време обаче виждам, че някакво момче ми прави знаци да си сваля слушалките. Правя го с нежелание. Поглеждам го и той започва да ми говори, сякаш се познаваме от десетки години. Петър се казвал, от Пловдив бил, тук дошъл с майка си и баща си; леля му и, чичото с кучето им пък се присъединили за пазар. Всички били убедени, че с 4-ките от предварителните изпити от по български и история щял да влезе „Право”. Не ми става ясно, защо иска да сподели всичко това с мен, но се правя на любезна, замисляйки се за смелите мечти... Е, хубаво е поне, че знае какво иска, макар че не виждам как може да стане правист с този изказ и произношение, но пък какво... нали нямало невъзможни неща. По едно време чувам как някой ме кани да вляза в залата. Излизам от хипнозата на „майната” и продължавам напред. Естествено минавам първо през касата, където ми се искат 30 лева, за да си подам документите... Е, нали и университетът трябва да печели... Влизам в една стая, където ме посреща намръщена жена. Усмивката й грейва в момента, в който разбира, че съм от софийска елитна гимназия. Отчаяно заявява, че от началото на деня през нея са минало само няколко единици като мен. Първият й въпрос е : „Нали нямаш намерение да оставаш в България?” Доста учудена от реакцията й, започвам да се обяснявам, че си подавам документите, само за да се подсигуря, нали, за всеки случай... Уморената женица си отдъхва и на бърза ръка ми преглежда документите и ме изпраща с емоционалното „Така, така, по-бързо да се махаш от тук, моето момиче!” Събирам си останалите бумаги и бързо се изнизвам от стаята... Изведнъж ме сепва мощният вик на пловдивчанина, който раздира абсолютната тишина в стаята. „И успьех, успьех!”, крещи новият ми познайник- бъдещият адвокат. Цялата почервеняла вече от срам, дотичвам до вратата и излизам. Вече на свеж въздух, разбирам, че едва ли ме чака кой знае колко светло бъдеще, ако остана зад тази врата - подкупи, слаби оценки, разголени мадами, прекалени донкихотовци, обезверени в собствената си институция служителки. Това ли трябва да очаква мен и моите връстници... Поглеждам отново сградата и си казвам с тънка нотка на съжаление, че университетът явно не е същият както, когато майка ми и баща ми са учили в него... Трябва да им съобщя, че едва ли ще продължа традицията...
Два месеца по-късно вече са излезли и резултатите от приема на чуждестранните вузове. Сред най-желаните дестинации е Германия. Топ университетите там са в Берлин, Манхайм, Мюнхен, Щутгарт, Хайделберг, Мюнстер, Пасау, Бон, Франкфурт, Кьолн, Волфсбург и др. На второ място е Острова с предпочитаните - Лондон, Кеймбридж, Оксфорд, Манчестър, Лестър и пр. След това са Холандия и Дания и на последно място Щатите като най-скъпо място за следване.
Накъдето и да поемем обаче, едно е ясно - малко са тези, които ще се върнат, малко са тези, които ще предпочетат собствените си удобства и реализация пред перспективата да си дойдат обратно в България, за да се борят за нейното „оправяне”. И струва ли си наистина завръщането, щом вече 20 години ставаме свидетели на едни и същи проблеми, тъпчене на едно място и почти никакви промени. Но все пак се надявам тенденцията да се обърне. Защото иначе младите българи ще продължат да се изнасят с пълна пара. Което си е абсолютно трагично при тази иначе толкова хубава страна...
Автор: Ju_19 @ http://frognews.bg/
понеделник, 22 август 2011 г.
събота, 16 юли 2011 г.
В Армията на отчаянието
Отчаяните болезнено се нуждаят от близките и приятелите си
За разлика от нормалната казарма, където „старите" и „младите" обикновено са по равно, тук „старите пушки" над 40 години преобладават, защото младите имат повече възможности за предсрочно „уволнение", включително и като „дезертират" от страната и търсят по-добър живот като емигранти.
Линията на отчаянието е много ясно очертана. Уволняват те в най-трудоспособната ти възраст около 45 години, търсиш безуспешно работа няколко месеца, заседяваш се постепенно в къщи, а всички наоколо ти обръщат все по-малко внимание. И на теб, отчаяния, и на проблемите ти.
Това е и най-болезнения момент за всеки, който от значима личност поне за собственото си семейство, само за няколко месеца се превръща в човек, който не може да отстоява вижданията си и да защитава мнението си, както преди. Превърнал си се от лидер в обикновен маргинал.
Болката е голяма и продължава толкова дълго, колкото дълга е борбата ти срещу това състояние. Ако болката отмине и ти все още си в къщи, то значи вече си приет в Армията на отчаяните.
Отчаяният, уморен от нерадостната съдба възрастен българин може да бъде познат лесно, стига да го зърнеш в редките моменти, когато е излязъл от къщата си и е отишъл до кварталния магазин за възможно най-евтината храна.
Да не излизаш от дома си е формата на своеобразно заравяне на главата в пясъка и бягане от проблемите. Колкото по-малко хора те виждат и ти задават болезнения въпрос „Какво става, намери ли си работа?", толкова по-безболезнено минават дните в неглижиране на болния проблем. Това е и първият момент, в който околните трябва да вземат спешни мерки срещу новия „дневен режим" – висене пред компютъра в търсене на работа по интернет и гледане на телевизия. Хората, които обичат отчаяния си роднина, трябва да направят всичко, за да продължи той да води активен живот и да се чувства полезен и значим, независимо че е без работа и с ниски доходи. Защото това е временно – ключовата теза в отношението на околните.
Той трябва да бъде накаран активно да си търси работа извън дома, да се среща с колкото се може повече хора, за да не се губи социалния контакт, а и вероятността отново да намери работа се увеличава с над 50%, в сравнение с пасивното търсене по интернет.
Който веднъж се заседи в къщи, постепенно започва да губи интерес към самия себе си
Оттук тръгват и основните проблеми на отчаяния. Той губи вяра в собствените си възможности, което се превръща в извинение за всяка следваща несполука. Позицията – „аз вече съм си изпял песента" или „аз не ставам за нищо", е удобно извинение за пасивността, която го е обзела.
И постепенно превръща отчаянието си в професия, а като професионалист той може да стигне до незнайни висоти.
На първо място вече нищо не го засяга лично, защото той е всъщност „масовата жертва на системата". Остава с измамното впечатление, че каквото и да му се случи, той няма полезен ход, с който да излезе от ситуацията. И всъщност не търси изхода, а само констатира собствената си безпомощност.
Веднага можеш да познаеш такъв отчаян човек по лошия му външен вид
Ако е мъж, той задължително е небръснат, със стари дрехи, лошата хигиена си личи, а и поведението му показва, че не му пука от този образ. Това е образът, с който той сякаш иска да натяква на околните – „видяхте ли докъде ме докараха".
С такъв външен вид и държание на човек, който явно не държи на себе си, отчаяният няма да се сдобие с никакви дивиденти. Хората се отвращават, а не съжаляват подобни индивиди и първата им реакция е не „горкият човек, до къде е стигнал", а откровено враждебна – „по цял ден ходи мръсен и не си търси работа".
Това е другият момент, в който семейството трябва да застане зад отчаяния и да не му позволява да променя поведението си и образа, както и да заема позицията на „човек без никаква перспектива". Не съжаление, а критичност е нужна, като към равен по социален статус човек.
В противен случай отчаяният ще направи поредната крачка в задълбочаването на проблема си, който от чисто финансов започва да се превръща и в психологичен. Следва неминуемият спад в стандарта на живот
Едно от нещата, които могат да те доведат до най-болезнено отчаяние, е доброволно да се откажеш от любимите си навици – новият филм по кината, театрална премиера, риболов с приятели, любимото питие, любимият начин за почивка. Свалиш ли гарда, връщането назад става много трудно.
Тези прозаични наглед навици са стожерът на ценностната ти система и отказът от тях заради временна неудача постепенно ще те превърне в друг човек, със сигурност по-неприятен за близките ти. Те от своя страна могат съвсем лесно да предотвратят това състояние, като подадат временно ръка – както финансова, така и чисто човешка със своята постоянна компания непресторено внимание.
Ако трябва да се даде конкретен пример: не бива да позволявате на любимия си родител, свикнал веднъж-два пъти седмично да пие по 50 грама марково уиски, да замени това с обикновена наливна шльокавица в значително по-големи количества.
В крайна сметка нищо не съсипва толкова бързо човек от подмяната на истинските неща с техните ерзаци. А точно това правят отчаяните – влизат в изключително порочната и от финансова гледна точка практика, като гледат да намалят разходите си до минимум, вместо да направят всичко възможно да увеличат приходите си. Както гласи мъдростта, „икономията е майка на мизерията".
За отчаяния на пръв поглед изглежда много по-лесно да намали собствените си претенции и разходи, като постепенно се приближи до екзистенц минимума. Така той само дълбае надолу и губи много от шансовете си да реши основния проблем – да намери добре платена работа и да излезе постепенно от армията на отчаяните. Този човек все по-рядко обръща глава към даже краткотрайните възможности за увеличение на приходите, само защото е стигнал до професионалния стадий на отчаянието.
Точно това е моментът, в който близки и приятели трябва да се намесят решително, като даже направят своеобразна инвестиция в човек, който е загубил почва под краката си. Ако имат такава възможност, разбира се. Често един не голям заем или връзка (българите и до ден днешен не можем без връзки) могат да вдигнат на крака отчаяния и той да започне малък бизнес – дори и в област, в която не е специалист.
В противен случай отчаяният стига до трите крайности на това състояние, като на първо място идва стадият на безкрайните интервюта за работа
Търси трескаво работа, и то без да подбира. Но на тези интервюта отива човек с видимо занемарен външен вид, чието лице показва пълна демотивация. Работодателите бягат от хора, които гледат на предлаганата работа като на временно спасение. Когато видят, че на човека насреща му е абсолютно все едно с какво точно ще се занимава и единственият му въпрос е за заплатата, то той автоматично губи шансовете си за намиране на каквато и да е работа. Като прибавим към това и факта, че е минал 45, работодателят става още по-негативно настроен.
Така се продължава интервю след интервю, на което отчаяният ходи само да „отбие номера" защото например вкъщи го питат дали си търси работа. Ако този вариант с безразборните интервюта продължи достатъчно дълго и безрезултатно, отчаяният минава към втората крайност вечното оплакване
Това е неприятно за околните състояние и първа фаза, в която те се опитват да са колкото може по-далеч от своеобразния „досадник". За да се стигне до тук вина имат и близките, които явно не са направили нищо, за да предотвратят крайното отчаяние.
На стария мърморко му обръщат все по-малко внимание и той бива постепенно изолиран даже в семейството. Постепенно епитетът „досаден" се заменя с „лош" и често се оказва необратим момент при повечето отчаяни от съдбата си на безработни и безполезни хора. И тогава те губят най-важното – вярата към близки и приятели и се превръщат в мизантропи
Най-тъжната и грозна фаза на отчаянието, когато насреща стои озлобен човек, който доскоро е бил благ, щедър и благороден. „Изкривяването на картината" до неузнаваемост става бързо, даже внезапно. И отговорността не е само на социалната среда и обществото, а и на семейството.
Отчаяният подменя завинаги основната си цел да се върне към нормален ритъм на живот с натрапчивата мисъл за отмъщение, без то да има ясен адресат.
Мисълта за отмъщение е нормална за хората в Армията на отчаянието, защото тази армия е загубила всички битки с живота. Лошото е, че тя все повече се увеличава и тук не говорим за хората, които са се отчаяли поради загуба на близък или поради здравословни проблеми, а за тези, които всекидневно остават без работа и без перспектива.
Те имат нужда от подкрепата на всички нас, които все още живеем в Цивилизацията!
автор: Светослав Загорски
300 евро средна заплата, над 10% безработица, над 15% просрочени кредити за жилище, най-нисък стандарт на живот в Европейския съюз.
Това на пръв поглед са данни от месечната статистика на НСИ, БНБ и Агенцията по заетостта, но зад числата стоят стотици хиляди съдби на българи, които са на ръба на отчаянието или вече са взели „равнис!" в някоя от безбройните редици на Армията на отчаяните.
За разлика от нормалната казарма, където „старите" и „младите" обикновено са по равно, тук „старите пушки" над 40 години преобладават, защото младите имат повече възможности за предсрочно „уволнение", включително и като „дезертират" от страната и търсят по-добър живот като емигранти.
Линията на отчаянието е много ясно очертана. Уволняват те в най-трудоспособната ти възраст около 45 години, търсиш безуспешно работа няколко месеца, заседяваш се постепенно в къщи, а всички наоколо ти обръщат все по-малко внимание. И на теб, отчаяния, и на проблемите ти.
Това е и най-болезнения момент за всеки, който от значима личност поне за собственото си семейство, само за няколко месеца се превръща в човек, който не може да отстоява вижданията си и да защитава мнението си, както преди. Превърнал си се от лидер в обикновен маргинал.
Болката е голяма и продължава толкова дълго, колкото дълга е борбата ти срещу това състояние. Ако болката отмине и ти все още си в къщи, то значи вече си приет в Армията на отчаяните.
Отчаяният, уморен от нерадостната съдба възрастен българин може да бъде познат лесно, стига да го зърнеш в редките моменти, когато е излязъл от къщата си и е отишъл до кварталния магазин за възможно най-евтината храна.
Да не излизаш от дома си е формата на своеобразно заравяне на главата в пясъка и бягане от проблемите. Колкото по-малко хора те виждат и ти задават болезнения въпрос „Какво става, намери ли си работа?", толкова по-безболезнено минават дните в неглижиране на болния проблем. Това е и първият момент, в който околните трябва да вземат спешни мерки срещу новия „дневен режим" – висене пред компютъра в търсене на работа по интернет и гледане на телевизия. Хората, които обичат отчаяния си роднина, трябва да направят всичко, за да продължи той да води активен живот и да се чувства полезен и значим, независимо че е без работа и с ниски доходи. Защото това е временно – ключовата теза в отношението на околните.
Той трябва да бъде накаран активно да си търси работа извън дома, да се среща с колкото се може повече хора, за да не се губи социалния контакт, а и вероятността отново да намери работа се увеличава с над 50%, в сравнение с пасивното търсене по интернет.
Който веднъж се заседи в къщи, постепенно започва да губи интерес към самия себе си
Оттук тръгват и основните проблеми на отчаяния. Той губи вяра в собствените си възможности, което се превръща в извинение за всяка следваща несполука. Позицията – „аз вече съм си изпял песента" или „аз не ставам за нищо", е удобно извинение за пасивността, която го е обзела.
И постепенно превръща отчаянието си в професия, а като професионалист той може да стигне до незнайни висоти.
На първо място вече нищо не го засяга лично, защото той е всъщност „масовата жертва на системата". Остава с измамното впечатление, че каквото и да му се случи, той няма полезен ход, с който да излезе от ситуацията. И всъщност не търси изхода, а само констатира собствената си безпомощност.
Веднага можеш да познаеш такъв отчаян човек по лошия му външен вид
Ако е мъж, той задължително е небръснат, със стари дрехи, лошата хигиена си личи, а и поведението му показва, че не му пука от този образ. Това е образът, с който той сякаш иска да натяква на околните – „видяхте ли докъде ме докараха".
С такъв външен вид и държание на човек, който явно не държи на себе си, отчаяният няма да се сдобие с никакви дивиденти. Хората се отвращават, а не съжаляват подобни индивиди и първата им реакция е не „горкият човек, до къде е стигнал", а откровено враждебна – „по цял ден ходи мръсен и не си търси работа".
Това е другият момент, в който семейството трябва да застане зад отчаяния и да не му позволява да променя поведението си и образа, както и да заема позицията на „човек без никаква перспектива". Не съжаление, а критичност е нужна, като към равен по социален статус човек.
В противен случай отчаяният ще направи поредната крачка в задълбочаването на проблема си, който от чисто финансов започва да се превръща и в психологичен. Следва неминуемият спад в стандарта на живот
Едно от нещата, които могат да те доведат до най-болезнено отчаяние, е доброволно да се откажеш от любимите си навици – новият филм по кината, театрална премиера, риболов с приятели, любимото питие, любимият начин за почивка. Свалиш ли гарда, връщането назад става много трудно.
Тези прозаични наглед навици са стожерът на ценностната ти система и отказът от тях заради временна неудача постепенно ще те превърне в друг човек, със сигурност по-неприятен за близките ти. Те от своя страна могат съвсем лесно да предотвратят това състояние, като подадат временно ръка – както финансова, така и чисто човешка със своята постоянна компания непресторено внимание.
Ако трябва да се даде конкретен пример: не бива да позволявате на любимия си родител, свикнал веднъж-два пъти седмично да пие по 50 грама марково уиски, да замени това с обикновена наливна шльокавица в значително по-големи количества.
В крайна сметка нищо не съсипва толкова бързо човек от подмяната на истинските неща с техните ерзаци. А точно това правят отчаяните – влизат в изключително порочната и от финансова гледна точка практика, като гледат да намалят разходите си до минимум, вместо да направят всичко възможно да увеличат приходите си. Както гласи мъдростта, „икономията е майка на мизерията".
За отчаяния на пръв поглед изглежда много по-лесно да намали собствените си претенции и разходи, като постепенно се приближи до екзистенц минимума. Така той само дълбае надолу и губи много от шансовете си да реши основния проблем – да намери добре платена работа и да излезе постепенно от армията на отчаяните. Този човек все по-рядко обръща глава към даже краткотрайните възможности за увеличение на приходите, само защото е стигнал до професионалния стадий на отчаянието.
Точно това е моментът, в който близки и приятели трябва да се намесят решително, като даже направят своеобразна инвестиция в човек, който е загубил почва под краката си. Ако имат такава възможност, разбира се. Често един не голям заем или връзка (българите и до ден днешен не можем без връзки) могат да вдигнат на крака отчаяния и той да започне малък бизнес – дори и в област, в която не е специалист.
В противен случай отчаяният стига до трите крайности на това състояние, като на първо място идва стадият на безкрайните интервюта за работа
Търси трескаво работа, и то без да подбира. Но на тези интервюта отива човек с видимо занемарен външен вид, чието лице показва пълна демотивация. Работодателите бягат от хора, които гледат на предлаганата работа като на временно спасение. Когато видят, че на човека насреща му е абсолютно все едно с какво точно ще се занимава и единственият му въпрос е за заплатата, то той автоматично губи шансовете си за намиране на каквато и да е работа. Като прибавим към това и факта, че е минал 45, работодателят става още по-негативно настроен.
Така се продължава интервю след интервю, на което отчаяният ходи само да „отбие номера" защото например вкъщи го питат дали си търси работа. Ако този вариант с безразборните интервюта продължи достатъчно дълго и безрезултатно, отчаяният минава към втората крайност вечното оплакване
Това е неприятно за околните състояние и първа фаза, в която те се опитват да са колкото може по-далеч от своеобразния „досадник". За да се стигне до тук вина имат и близките, които явно не са направили нищо, за да предотвратят крайното отчаяние.
На стария мърморко му обръщат все по-малко внимание и той бива постепенно изолиран даже в семейството. Постепенно епитетът „досаден" се заменя с „лош" и често се оказва необратим момент при повечето отчаяни от съдбата си на безработни и безполезни хора. И тогава те губят най-важното – вярата към близки и приятели и се превръщат в мизантропи
Най-тъжната и грозна фаза на отчаянието, когато насреща стои озлобен човек, който доскоро е бил благ, щедър и благороден. „Изкривяването на картината" до неузнаваемост става бързо, даже внезапно. И отговорността не е само на социалната среда и обществото, а и на семейството.
Отчаяният подменя завинаги основната си цел да се върне към нормален ритъм на живот с натрапчивата мисъл за отмъщение, без то да има ясен адресат.
Мисълта за отмъщение е нормална за хората в Армията на отчаянието, защото тази армия е загубила всички битки с живота. Лошото е, че тя все повече се увеличава и тук не говорим за хората, които са се отчаяли поради загуба на близък или поради здравословни проблеми, а за тези, които всекидневно остават без работа и без перспектива.
Те имат нужда от подкрепата на всички нас, които все още живеем в Цивилизацията!
автор: Светослав Загорски
неделя, 3 юли 2011 г.
Възходът на нищожествата
Годините на прехода оформиха един твърде любопитен, характерен единствено за България типаж – нищожеството с претенции.
Навсякъде по света успяват силните, умните, талантливите и тия, с многото пари. У нас е достатъчно да си дете на комунист или мутра, за да се разтварят всички врати пред теб. Така оформеното сапунено самочувствие се демонстрира с повод и без повод, пред познати и непознати, докато в един миг собственика му престава да разграничава истината от лъжата за себе си. Повторено сто пъти, едно нищо се превръща в нещо и ако някой се съмнява в горното заключение, е достатъчно само да включи телевизора на която и да било българска програма. Пикли и пикльовци на по двадесет – тридесет години се зоват артисти, писатели и художници, независимо, че са жалки, смешни и с нищо не са заслужили квалификациите, които сами си определят. Достатъчно е да си изпял една чалга или например „Съчки събирам”, за да си певец./ Графа е типичен пример на лансирано още от дете недоразумение в музиката / Повече от достатъчно е да си написал графомански роман, сборник с разкази или поетична книга, без никаква художествена стойност и значение, за да се зовеш писател. Подражавайки на Пикасо можеш да сътвориш толкова кошмарна абстракция, че да изгониш мухите от стаята, където се намира платното, но ти вече си художник. Завършили НАТФИЗ недоразумения се подвизават с пуешко самочувствие последователно из всички модни кафенета, за да обсъждат и анализират една или друга постановка. Факта, че самите те не са играли роля или са играли толкова нескопосано, че не им предлагат ангажименти, че не са създали нито филм, нито пиеса е без значение. Те са артисти, при това съвременни, сиреч неразбрани и неоценени. По-важно е да са интелигенти, независимо, че хабер си нямат какво означава това. Ако с много подмолни действия, връзки, а нерядко и с подкупи, такова нищожество се докопа до някоя медия, гледай и се чуди! Изхвърлянията, позите и безогледния популизъм, са само част от антуража на подобно същество. То говори подобно на депутатите. Приказки много, но нищо разумно и съществено. След интервюто не можеш да си спомниш нищо, освен някоя безмерна простотия, която те е същисала, въпреки, че си обръгнал на подобни изпълнения.
Нищожествата с претенции някога започнаха като доносници на полицията, по-късно се трансформираха в „бизнесмени”, а сега са на ред „интелигентите”.
Това разбира се не значи, че няма млади хора с интелект, много по-висок от тоя, на връстниците им по света. Деца и младежи, които побеждават по световните състезания и олимпиади, музикални и спортни конкурси. Разликата между тях и нищожествата обаче, се вижда дори от самолет. Достатъчно е само веднъж да си гледал интервю с Цвети Пиронкова или с някой от победителите на математическите или компютърни олимпиади. Децата говорят логично, точно и колкото и невероятно да е за днешно време, скромно. Те нямат нужда да се изхвърлят, защото си имат покритие. Всеки си тежи на мястото в съответната област и няма нужда да се прави на интересен, за да впечатлява останалите. Това разбира се не се отнася до българските конкурси. Тук победителите са определени преди да е обявен конкурса. Читателите дори не могат да прочетат наградените произведения, поради простата причина, че не се публикуват никъде. Така не може да се види разликата между „наградените” и останалите творби.
Проблема е не в наличието на нищожествата с претенции, а в огромния им брой, който непрекъснато нараства. Изобщо няма да коментирам тия, които са в напреднала възраст. Предполага се, че за тях ще се погрижи Бог.
Кухите университети дават кухо образование на висшистите, а от там иде и кухото им самочувствие. Лавината от чалгари, плеймейтки, имиджмейкъри, пиари и гелосани футболисти с два леви крака, сриват ценностната система на обществото. Но така или иначе, след перверзната инвазия на телевизията, с лансирането на некадърни връзкари по определена линия, едва ли нещо може да учуди обръгналия на всякаква проява на ПРОСТАЩИНА българин. Заекващи водещи, неграмотни журналисти, куци футболисти, фалшиво пеещи певци и извратени писатели – графомани, определят „нивото” на деня ни.
Това, което ни липсва е критика! Ясна, обективна и точна, нещо невиждано и нечувано по нашите земи.
Автор: Красимир Бачков
Навсякъде по света успяват силните, умните, талантливите и тия, с многото пари. У нас е достатъчно да си дете на комунист или мутра, за да се разтварят всички врати пред теб. Така оформеното сапунено самочувствие се демонстрира с повод и без повод, пред познати и непознати, докато в един миг собственика му престава да разграничава истината от лъжата за себе си. Повторено сто пъти, едно нищо се превръща в нещо и ако някой се съмнява в горното заключение, е достатъчно само да включи телевизора на която и да било българска програма. Пикли и пикльовци на по двадесет – тридесет години се зоват артисти, писатели и художници, независимо, че са жалки, смешни и с нищо не са заслужили квалификациите, които сами си определят. Достатъчно е да си изпял една чалга или например „Съчки събирам”, за да си певец./ Графа е типичен пример на лансирано още от дете недоразумение в музиката / Повече от достатъчно е да си написал графомански роман, сборник с разкази или поетична книга, без никаква художествена стойност и значение, за да се зовеш писател. Подражавайки на Пикасо можеш да сътвориш толкова кошмарна абстракция, че да изгониш мухите от стаята, където се намира платното, но ти вече си художник. Завършили НАТФИЗ недоразумения се подвизават с пуешко самочувствие последователно из всички модни кафенета, за да обсъждат и анализират една или друга постановка. Факта, че самите те не са играли роля или са играли толкова нескопосано, че не им предлагат ангажименти, че не са създали нито филм, нито пиеса е без значение. Те са артисти, при това съвременни, сиреч неразбрани и неоценени. По-важно е да са интелигенти, независимо, че хабер си нямат какво означава това. Ако с много подмолни действия, връзки, а нерядко и с подкупи, такова нищожество се докопа до някоя медия, гледай и се чуди! Изхвърлянията, позите и безогледния популизъм, са само част от антуража на подобно същество. То говори подобно на депутатите. Приказки много, но нищо разумно и съществено. След интервюто не можеш да си спомниш нищо, освен някоя безмерна простотия, която те е същисала, въпреки, че си обръгнал на подобни изпълнения.
Нищожествата с претенции някога започнаха като доносници на полицията, по-късно се трансформираха в „бизнесмени”, а сега са на ред „интелигентите”.
Това разбира се не значи, че няма млади хора с интелект, много по-висок от тоя, на връстниците им по света. Деца и младежи, които побеждават по световните състезания и олимпиади, музикални и спортни конкурси. Разликата между тях и нищожествата обаче, се вижда дори от самолет. Достатъчно е само веднъж да си гледал интервю с Цвети Пиронкова или с някой от победителите на математическите или компютърни олимпиади. Децата говорят логично, точно и колкото и невероятно да е за днешно време, скромно. Те нямат нужда да се изхвърлят, защото си имат покритие. Всеки си тежи на мястото в съответната област и няма нужда да се прави на интересен, за да впечатлява останалите. Това разбира се не се отнася до българските конкурси. Тук победителите са определени преди да е обявен конкурса. Читателите дори не могат да прочетат наградените произведения, поради простата причина, че не се публикуват никъде. Така не може да се види разликата между „наградените” и останалите творби.
Проблема е не в наличието на нищожествата с претенции, а в огромния им брой, който непрекъснато нараства. Изобщо няма да коментирам тия, които са в напреднала възраст. Предполага се, че за тях ще се погрижи Бог.
Кухите университети дават кухо образование на висшистите, а от там иде и кухото им самочувствие. Лавината от чалгари, плеймейтки, имиджмейкъри, пиари и гелосани футболисти с два леви крака, сриват ценностната система на обществото. Но така или иначе, след перверзната инвазия на телевизията, с лансирането на некадърни връзкари по определена линия, едва ли нещо може да учуди обръгналия на всякаква проява на ПРОСТАЩИНА българин. Заекващи водещи, неграмотни журналисти, куци футболисти, фалшиво пеещи певци и извратени писатели – графомани, определят „нивото” на деня ни.
Това, което ни липсва е критика! Ясна, обективна и точна, нещо невиждано и нечувано по нашите земи.
Автор: Красимир Бачков
Абонамент за:
Коментари (Atom)